ЗАКОН за приемане на Декларация за признаване задължителната юрисдикция на Международния съд и за оттегляне на резервите по разпоредбите на някои международни конвенции, предвиждащи такава юрисдикция

Чл. 1. (Доп. – ДВ, бр. 89 от 2015 г., в сила от 17.11.2015 г.) Република България в съответствие с чл. 36, т. 2 от Статута на Международния съд , по който тя е страна от 14 декември 1955 г., приема следната декларация: Признава в съответствие с чл. 36, т. 2 от Статута на Международния съд за задължителна ipso facto и без специално споразумение по отношение на всяка друга държава, приела същото задължение, юрисдикцията на съда по всички правни спорове, основаващи се на факти и ситуации, възникнали или продължаващи да съществуват след влизането в сила на тази декларация, които се отнасят до:

1. тълкуване на договор;

2. какъвто и да е въпрос от международното право;

3. наличието на какъвто и да е факт, който, ако бъде установен, би представлявал нарушение на международно задължение;

4. естеството или размера на обезщетението, дължимо за нарушението на международно задължение, с изключение на спорове, произтичащи от Конвенцията на Организацията на обединените нации по морско право , от друг многостранен или двустранен международен договор или споразумение в областта на морското право, както и от международното обичайно право в областта на морското право, включително, но без да се ограничава само до спорове за права на корабоплаване, проучване и експлоатация на живи и неживи природни ресурси, защита и опазване на морската среда, делимитация на морски граници и пространства и на спорове с държава, която е признала задължителната юрисдикция на Международния съд по чл. 36, т. 2 на статута по-малко от 12 месеца преди да заведе дело пред съда или само за целите на конкретен спор. Република България си запазва правото по всяко време да внесе изменения в тази декларация, които ще влязат в сила 6 месеца след депозиране на уведомлението за тях. Тази декларация влиза в сила за срок от 5 години от датата на депозирането й при Генералния секретар на Организацията на обединените нации. След изтичането на петгодишния срок тя ще остане в сила, докато не бъде денонсирана с предизвестие от 6 месеца до Генералния секретар на Организацията на обединените нации.

Чл. 2. Република България оттегля резервите по:

1. член 9 на Конвенцията за преследване и наказване на престъпленията по геноцида, приета от Общото събрание на Организацията на обединените нации на 9 декември 1948 г. (необнародвана), ратифицирана с Указ № 300 от 23 юни 1950 г. (ДВ, бр. 153 от 1950 г.);

2. член 22 на Конвенцията за борба против търговията с хора и против експлоатацията на проституцията от страна на трети лица, открита за подписване на 21 март 1950 г. (необнародвана), ратифицирана с Указ № 347 от 27 ноември 1954 г. (необнародван);

3. член 9 на Конвенцията за политическите права на жената, приета от Общото събрание на Организацията на обединените нации на 20 декември 1952 г. (необнародвана), ратифицирана с Указ № 54 от 26 февруари 1954 г. (необнародван);

4. член 22 на Международната конвенция за ликвидиране на всички форми на расова дискриминация, открита за подписване на 7 март 1966 г. (необнародвана), ратифицирана с Указ № 515 от 23 юни 1966 г. (ДВ, бр. 51 от 1966 г.);

5. член 29, ал. 1 на Конвенцията за премахване на всички форми на дискриминация спрямо жените, приета от Общото събрание на Организацията на обединените нации на 18 декември 1979 г. (необнародвана), ратифицирана с Указ № 1944 от 18 септември 1981 г. (ДВ, бр. 76 от 1981 г.);

6. член 30 на Конвенцията против изтезанията и други форми на жестоко, нечовешко или унизително отнасяне или наказание , приета от Общото събрание на Организацията на обединените нации на 10 декември 1984 г. (ДВ, бр. 42 от 1988 г.), ратифицирана с Указ № 3384 от 9 октомври 1986 г. (ДВ, бр. 80 от 1986 г.);

7. член 13, т. 1 на Конвенцията за предотвратяване и наказание на престъпленията против лица, ползващи се с международна защита, в това число и дипломатическите агенти, приета от Общото събрание на Организацията на обединените нации на 14 декември 1973 г. (ДВ, бр. 48 от 1977 г.), ратифицирана с Указ № 1156 от 31 май 1974 г. (ДВ, бр. 46 от 1974 г.);

8. член 16, т. 1 на Международната конвенция за борба срещу вземането на заложници, приета от Общото събрание на Организацията на обединените нации на 17 декември 1979 г. (ДВ, бр. 41 от 1988 г.), ратифицирана с Указ № 3418 от 16 декември 1987 г. (ДВ, бр. 98 от 1987 г.);

9. раздел 24 и раздел 32 на Конвенцията за привилегиите и имунитетите на специализираните организации, приета от Общото събрание на Организацията на обединените нации на 21 ноември 1947 г. (необнародвана), присъединяването на Република България към която е одобрено с Указ № 388 от 3 май 1968 г. (ДВ, бр. 37 от 1968 г.).